Замъкът на Фамилия „Минели“

Замакът на Фамилия „Минели“ бе огромен ,поради фактът ,че в миналото това е била кралската фамилия господстваща над Англия дълги дълги години.Въпреки вековете изминали след направата на замъка ,той още седи стабилен и нито едно камъче не е паднало от него.Това се дължи разбира се на добрите поправки ,но и най-вече на една древна магия направена на замъка.Магията действа така ,че сякаш около замъка времето е спряло ,той не старее ,камъка от който е направен седи стабилен без да се рони ,както вече би започнал.Тревите ,цветята всяко лято стават зелени и цветни още от край време.Ето и виртуалната разходка на замъка.

Скоро стигнахме до портите на замъка.Дейв ми беше малко странен с държанието си ,но някак си и много симпатичен..
-Е ,това е. - казах аз ,като гледах нагоре, а сякаш портите нямаха край.Тогава извадих ключодържателят си ,натиснах едно копче и портите се отвориха ,сякаш някой от вътре ги отваряше.Тогава влязохме.Вече се мръкваше и дворът изглеждаше прекрасно под вече червените лъчи на слънцето.Беше като приказна гледка.Фонтанът все още работеше и се извисяваше като небостъргач в необятното небе.Тогава аз отворих главната врата на замъка за да влезе вътре.В коридора имаше много картини на мои пра деди ,които са били крале и са живели в този замък.
-Тук можете да видите портрети на всички мои предшественици ,които са управлявали Англия. - казах аз ,а Ели забеляза един странен потрет ,който беше разкъсан.Имаше само една малка част от долния кра,която седеше ,но тя не показваше и част от лицето на човека.Отдолу пишеше:"Сър Едуард Минели".
-Какво е станало със снимката на този портрет? - попита Ели ,а когато Дейв го видя зениците му се уголемиха до максимум.
-Ами незнам.. - признах си аз - Някой от предшествениците ми.Портретът е изгубен,само това седи.За Сър Едуард Минели се знае само ,че са го обезглавили.Вдигнал се е бунт срещу него...ужасна участ. - казах аз ,а Дейв каза:
-Едуард?!Невъзможно!Това са пълни глупости!!! - Аз и Ели го погледнахме странно ,а той се извини...

Не след дълго стигнахме до замъка.
– Е това е – каза Том, след декунда извади ключудържателя си и натисна, едно копче, тогава вратите сами се отвориха, когато влязохме вътр погледа ми се спря върху един портрет на прароднина на Том.
-Какво е станало със снимката на този портрет? - попитах аз.
-Ами незнам.. - каза той - Някой от предшествениците ми.Портретът е изгубен,само това седи.За Сър Едуард Минели се знае само ,че са го обезглавили.Вдигнал се е бунт срещу него...ужасна участ.
– Да наистина - казах аз и се усмихнах. Замъка беше много красив и много голям. Обичах такива старинни места - Много красив дом имаш - завърших аз.

Пристигнахме в замъка.Той все още бе запазен.Строителите наистина са били добри,а и магията която беше направена на замъка го държаше все още стабилен.Около него нищо не старееше и всичко си оставаше така както е жило. Влязохме вътре и аз познавах всяко едно място.Срещу портретите на предците на тома,имаше портрети на моята фамилия.По-точно,на майка ми,баща ми,баба ми и дядо ми.Спрях се пред портрета на майка си за момент и го докоснах съвсем нежно.За да не създавам странно впечатлени бързо тръгнах напред,като от време на време се обръщах назад към портрета.Вървяхме по дългите коридори,а през огромните стъклени прозорци,изрисувани с най-различни сцени и красиви портрети,влизаха слънчевите лъчи.Залеза се виждаше прекрасно от тук.Видях един скъсан портрет,на който пишеше само името..."Сър Едуард Минели".След обяснението на Томас,което беше напълно грешно,аз възразих,но после се сетих,че нещо не е наред и се поправих:
-....Ъъ....Не...чел съм че не е точно така,но няма значение!

-Ами чел си грешно... - казах аз - Все пак е мой роднина.Е ,нека влезем в хола. - продължиха аз ,след което отворих едни високи врати и влязохме в хола.Имаше една голяма маса ,около нея наредени червени столове със златни украски отстрани приличащи на тронове.Мукета беше червен със оранжеви украски ,а над нас беше направена магия на тавана да изглежда като безкрано небе.Имаше полилей със хиляди свещи ,които осветяваха холът прикрити със преркасни малки кристали.
-Настанете се - казах аз ,като им показах един диван и една ниска масичка отстрани до една камина. - Сега ще донеса кафе или чай ,който каквото иска. - аз минах през другата врата ,а те се настаниха.След малко се върнах ,като сложих един сребърен поднос на масата със японски порцеланови чаши и сребърни прибори.Взех едната кана и си сипах чай в чашата си...

Влязохме във хола, беше невероятно карсиво просто нямам думи за да го опиша.
-Настанете се - каза той. - Сега ще донеса кафе или чай ,който каквото иска.
Отиде до някаде и следмалко се върна. Носеше един сребърен поднос. Взе едната кана и си сина чай.
– Може ли за мен кафе - казах аз и се усмихнах.

Продължехме напред.Влязохме в хола и спомените започнаха да се забождат,като игли в съзнанието ми.Седнах на един стол и още с докосването му,още моменти от детството ми пронизаха мозъка ми.Томас отиде да донесе нещо за пиене и след малко се върна със един сребърен поднос,познат до болка.Момичето поиска чай.Том и наля и беше мой ред.Аз се замислих малко и тихо промълвих:
-Кафе,моля-усмихнах се леко и поех чашата с кафето.Погледнах в чашата си и в черното отражение видях големия полюлей на тавана,висяща величествено над голямата маса.Тавана стоеше все така красив.Човек можеше да изгуби погледа си в голямото и необятно небе,което беше просто една илюзия.Тази илюзия бе толкова красива и тайнствена. Винаги съм се чудил,как изглежда истинския таван на помещението...

-Може ли кафе за мен? - попита Ели ,а аз само й кимах.Взех другата кана и налях чашата и догоре.
-Ето тук има захар - казах аз и посочих кристалната захарница с толкова малки орнаменти по нея ,че човек можеше да го заболи главата.Вътре имаше една сребърна лъжица на върна на която беше изписан занкът на родът Минели.Дейв пое каната и си сипа кафе.
-Е ,май само аз сега съм на чай. - засмях се аз...

Том взе другата кана и наля чашата ми догоре. След което каза:
-Ето тук има захар - и посочи кристална захарница, в която имаше сребърна лъжица.
Станах взех сребърната лъжица и си сложих захар.
-Е ,май само аз сега съм на чай. - каза Том, засмивайки се.
– Май да - засмях се и аз.
– Е момчета, разкажете ми нещо повече за себе си - подхванах аз.

С Дейвид се спогледахме.И двамата веднага се сетихме за Кръвожадните и беше ясно ,че трябва да си мълчим.
-Ами...При мен няма нещо толквоа интересно.Съвсем нормален живот.Завърших Хогуортс и като по чудо още от самото начало ме приеха в министерството като Аврор.От една година съм такъв иии така...Ами вие? - попитах аз и отпих една глътка чай...

Трябваше да разказваме историите си,обаче аз не можех да разказвам моята,понеже едно отправилото на Кръвожадните е да не издаваш нищо за себе си,освен някои не толкова важни подробности...
-Ами...и при мен няма почти нищо интересно...а и е прекалено дълго,няма да разказвам,защото сигурно ще заспите...-засмях се аз и отпих от чашата си,като погледнах двамата.Между нас се усещаше някакво напрежение.Сякаш насила стоим заедно или не можем да се понасяме,но не беше това,а нещо друго,което не можех да си обясня.Бях сложил фалшивата усмивка и се хилех на всяка казана дума и се правех,че слушам...

Те ми разказаха за тях, но бяха някак си уплашени, даже не зная дали това е точната дума. Когато Том ме попита за мен аз отговорих:
– За мен не е интересно, родена съм в Лос Анджелис, завърших медицина а сега съм журналистка - усмихнах се широко.

-Аха.. - казах само аз ,като отпих още една глътка чай.Изведнъж настъпи мълчание.Сякаш всеки си мислеше за нещо съвсем различно от другите...Аз седях така и се чудех какво да кажа ,за да разнообразя атмосферата.
-Между другото Ели ,ти да знаеш нещо за тайните оргарнизации?Имам впредвид..освен Орденът на Феникса ,за Смъртожадните ,Кръвожадните? - попитах аз ,а Дейвит ме погледна ,сякаш искаше само чрез погледът си да ме убие...

Всички седяха в неловко мълчание и тогава Том ме попита:
-Между другото Ели ,ти да знаеш нещо за тайните оргарнизации? - Тогава Дейв го погледна много странно.
–Ами чесно казано да знам някаква малка част, но не съм много запозната - отговорих небрежно и отпинах глътка кафе.

Стояхме потънали в мъртвешка тишина и се чуваше само лекото сърбане на чай или кафе.Изведнъж Том попита Ели,дали знае нещо за тайните организации.Аз ококорих очии леко погледнах том.Погледът мислено го душеше,изкормяше и какво ли още не.Тоя май нещо му хлопаше.За щастие момичето не бе много информирано и не последваха следващи въпроси.Аз отново отпих от чашата си и огледах събеседниците си.Като се замисля...бяха приятни хора...

Аз погледнах Дейв и само се подсмихнах.Колкото и забавно да ми беше изведнъж ми стана нещо.Погледнах през един прозорец и видях пълната луна...Отвърнах поглед към ръката ми - неможех да повярвам ,пръстенът ми го нямаше!Усетих пронизваща болка в тялото си.В този момент изпуснах чашата с чай и тя се разби на хиляди пърчета вирху пода.Двамата ме погледнаха ,а аз погледнах Дейв и поклатих глава.Очите ми станаха напълно черни ,без дори едно малко бяло петънце.Аз се хванах за корема и изкрещях.Станах ,като без да исках бутнах цялата маса и всичко падна на пода.Ели и Дейв станаха ,а аз със сетни сили забягах.Бях се запътил към подземието на замъка ,а Дейвид сякаш знаеше на къде точно отивам и се затича след мен...

Не разбрах какво стана, но изведнъж Том изпусна чашата си, която се счупи на хиляди пърченца. Очите му станаха черни, като маслини,хвана се за корема и падна на пода. Когато се изправяше бутна цялата маса върху мен и Дейв. След това се затича на някаде, а Дейв тръгна след него, а аз останах в недуомение и реших да ги изчакам.

Изведнъж Том преглътне тежко.В същия момент аз погледнах навън и видях луната. Огромната месечина сякаш ме погледна и в съзнанието ми изникнаха най-различни мисли.Погледът ми се върна на момчето.Аз се изправих и продължих да наблюдавам случващото се.Писъци и нелогични движения,хм колко познато.Том тръгна да бяга на някъде.Мисля че знаех къде отива.Тръгнах след него.Не го виждах,но бях сигурен че отива в подземията на замъка.Тръгнах да бягам надолу по стълбите,докато стигнах до подземието.Мокро,тъмно и влажно,както винаги.Направих няколко крачки напред в търсене на Томас...не го виждах.За всеки случай бях хванал здраво меча си.Кой знае какво може да ми направи,все пак бе върколак...

Беше гробна тишина.Чуваха се само капките капещи от тавана.Огромното ехо сякаш можеше да углоши всеки тук.Аз тичах ,а звукът от стъпването в локви се чуваше във всеки един коридор.Изведнъж се спънах ,паднах на колене и изкрещях.Една сълза потече от окото ми ,а тръпчинките между носа ми започнаха да трептят като на заръмжало куче.Зъбите ми се показаха и устата ми искаше да се отвори ,но аз се опитах да я държа затворена.Изведнъж погледнах нагоре.Бях застанал в центъра на цялото подземие.Кръговата зала от която се поддаваха всички коридори.Над мен имаше една дупка в тавана от която се подаваше точно Луната осветявайки всичко вътре.Аз се извърнах нагоре и я погледнах.Отново изкрещях ,а очите ми станаха точно такива ,каквато и луната.Извърнах се и видях Дейв държейки меча.Изведнъж всичко ми се замъгли.Не усещах нищо.Всичко се притъпи и сякаш бях в незнайна черна бездна.Огледах се ,но не видях нищо.Изведнъж се чу проглушителен шум и усетих пронизваща болка в корема.Чу се приглушен крясък ,който изведнъж се извърна и аз усетих къде се намирам.Вече се бях трансформирал ,а Дейв ме беше промушил с меча си.Сигурно съм го нападнал...Изведнъж отново изгубих контрол но този път виждах ясно какво правя.Засилих се към Дейвид и отново го нападнах...

Накрая намерих момчето.Томас беше на колене в един огромен кръг.Това не бях го виждал.На пода имаше огромен кръг,а нагоре огромен свод извеждаше дупка към покрива,от който лъчите на луната, сякаш точно изчислено влизаха вътре.Той стоеше под тях и трансформацията продължаваше.Изведнъж се нахвърли върху мен и точно преди да ме разкъса,бе на сантиметри от мен,се чу звукът на стоманата,излизаща от защитната си обвивка,а след това бруталния шум от разкъсващо се месо.Мечът разкъса безпощадно плътта на върколака срещу мен.Острието му се показа от другата страна и проблесна в мрака.Луната го осветяваше,а символите гравирани върху него блестяха.Издърпах рязко меча и отще една струйка кръв хвръкна.Цялото ми лице и тяло,бяха окървавени.Съвсем леко облизах устната си и кръвта на момчето попадна на езика ми.Въздъхнах тежко и затворих за момент очи.Приглуших жаждата за кръв.Отворих очите си и срещу мен отново летеше озлобения вълка.Отдръпнах се и изведнъж веригата мина през кръста му и го присви силно.Хвърлих меча,към една колона и той се заби.Томас се оказа завързан за една от поддържащите колони на замъка.Аз седнах срещу него и леко движех длан в една от кървавите локви.Миризмата на кръв ме подлудяваше,но бях свикнал да се владея...

Въпреки всичката болка аз единствено и само крещях опитвайки със всичка ,но напразна сила да се освободя.Когато се превръщах винаги получавах и използвах цялата си мощ ,лошото беше ,че я пропилявах на вятъра.Изведнъж го погледнах и сякаш го пронизах с поглед.
-Пръстена!!! - изкрещях аз ,като изведнъж скъсах веригата и паднах на земята.Изръмжах гледайки Дейвид ,след което се извърнах и се затичах към един от коридорите.В моментът в който скочих да изляза защитното поле ме спря и паднах на земята.Гледах луната ,която ме караше да загубвам все повече контрол.Аз затворих очи и се опитах да се съвзема ,макар и не напълно.Изведнъж станах ,изкрещях отново и скочих опитвайки се да изляза през дупката на тавана.За жалост обаче там също ме спря защитното поле.Аз отново паднах на земята.Погледнах Дейв с големите си вълчи очи и казах:
-Пръстена...Немога да изляза..заклинанието ми пречи да изляза...да убия някой.Дейв!Качи се..качи се в стаята ми..Намери пръстена ми ,дай ми го! - казах аз ,като за момент изгубих контрол и се засилих към него ,но спрях на милиметри...

Стоях седнал в кръвта и изтрих меча от кръвта,като го прибрах.Отначало игнорирах дивашките викове на Томас,но после се заслушах и чух за някакъв пръстен.после той успя да скъса веригите на меча ми,а аз бързо ги издърпах, докато не ги е разчупил целите,те бяха магически,но им трябваха няколко минути за да се сглобят пак.Изправих си и скъсах задната част на меча,точно тази която го държеше за веригата.Хвърлих металните оковите настрани и отново извадих меча си.В този момент забелязах как Томас се блъска в някакви невидими стени,имаше защитна стена,това беше за да не нарани никой.Аз обаче бях вътре и той можеше да ме нападаш.След малко той отново тръгна към мен,но стоях мирно.Имам още козове.Той за малко да ме удари и сигурно щеше да ми скъса главата,когато изведнъж зад мен се пръсна огромно количество кръв и плът.От гъба ми излязох огромни крила и кожата бързо зарасна около крилете.Болката ме изгаряше,но след момент я нямаше,а крилата стоях пред мрн и всеки път,когато Том искаше да ме удари те ме пазеха.
-Пръстена...Немога да изляза..заклинанието ми пречи да изляза...да убия някой.Дейв!Качи се..качи се в стаята ми..Намери пръстена ми ,дай ми го!-аз се замислих,а после ми стана ясно.Бързо излетях и с едно пърхане на гигантските криле стигнах до стълбището на замъка.След малко бях в стаята му.Рових на всякъде,докато накрая не открих прословутия пръстен.Покрива ми беше по близо,затова излязох през прозореца и минах през свода в покрива.Сянката ми се виждаше чак долу.На фона на луната силуета ми ставаше все по-голям и по-голям, докато не кацнах долу.Хвърлих пръстена към Томас и отново седнах на предишното си място.Продължих да наблюдавам зрелището...

Аз седях в един ъгъл девам едвам сдържайки гнева си чакайки Дейв.Изведнъж видях пръстена падайки долу.Едвам едвам се докопах до него ,когато го захапах с уста.Тогава изведнъж всичко в мен спря да бошува и за се успокоих.Върнах се в предишната си форма - човек.Дрехите ми бяха разкъсани и виждах прободните рани в корема ми които ме изгаряха.Сложих пръстенът си на ръката и казах на Дейв:
-Вече можеш да влезеш!Всичко е наред... - след което свалих тениската си и останах само по панталон.Изкашлях малко кръв ,след което свих на юмрук ръката си ,погледнах пръстена и го доближих до прободната рана ,а след това и до другата.Ослепяващ лъч светлина се появи ,а раните ми сякаш като по чудо зарастнаха.Дейв вече застана пред мен и ме погледна.
-Благодаря.. - бяха единствените думи ,които можеш да кажа...

Аз се изправих и парцала който беше на мен се скъса още повече.Тениската ми беше цялата разкъсана,а гърба и' го нямаше заради крилете.Махнах я и я захвърлих на някъде,като взех веригите си и тръгнах напред.Том използваше пръстена за да излекува раните си.Аз бавно тръгнах напреди и след малко видях на земята веригите,които скъсах.Взех ги и ги закачих на меча,скъсаните парчета магически се съединиха.Крилата започнаха да се смаляват и отново разкъсаха кожата на гърба ми,като се върнаха вътре.Раните отново зараснаха бързо.Обърнах се към Томас и казах:
-Не съм вярвал,че някога ще го кажа,но може ли една риза или тениска на заем?-погледнах го въпросителни,като в другата ръка хванах парцала,който преди беше тениска.Усмихнах се леко и продължих напред.Чакам те горе.Бавно се качих по стълбите и излязох на първия етаж.Не се върнах при момичето,защото целия бях в кръв,а и бях полу гол...не че ме беше срам,но щеше да задава въпроси.Влязох в банята и отмих кръвта от тялото си...е поне там където успях.След това Том ми даде една риза,аз я облякох и закопчах копчетата.Върнахме се при момичето сякаш нищо не е станало...

Докато седях и ги чаках ми стана много скучно, но не беше възпитано просто да ситръгна.
След няколко часа те се върнаха. Реших че би било много досадно от моя страна да питам какво е станало и просто стоях и си мълчах.

» Томас Минели
» Трезор Номер 3 - Томас Минели