Бреговете на Езерото

Разхождах се около езерото, припомняйки си старите времена.
"Колко глупави неща правехме, когато бях истинска ученичка." Истинска беше точната дума. Сега просто бях сянката на едно момиче, което знаеше как да живее. Аз аз не живеех- в буквалния и преносния смисъл!
Една сълза се стече по бузата ми. Потънала в мисли, не усетих че има някой до мен.
-Кой е там?- попитах аз, като избърсах сълзите си.

Излязох от сенките и погледнах плачещото момиче.
-Защо плачеш? -Попитах без дори да се представя, за какво ми беше? Простъпих няколко крачки към плачещото.. не, тя не бе момиче, а вампир, като мен.
-Защо плачеш? -Повторих въпроса си пред стъписаното момиче, което май смяташе, че се държа нахално? Какво ми пукаше, исках да знам, защо плаче..

-Просто си спомних за стара приятелка.- казах аз и избърсах последните си сълзи.
"Явно не е от най-милите момичета."- казах си аз
-Красива нощ.- реших да сменя темата но осъзнах, че не знам името й.
-Аз съм Алекс.- представих се аз и подадох ръка.

Погледнах ръката й. Не се здрависвах, нямах този навик.
-Саманта Адамс. -Казах името си просто. -Казват ми Сам. -Добавих и накрая поех ръката й, оглеждайки я.
Леко се усмихнах.
-От колко време си вампир? -Попитах направо. Любопитството ме изгаряше, както винаги и бе напълно типично за мен. -И в кой дом си?

-Вампир съм от 75 години.- казах аз направо. - И ме разпределина в Рейвънклоу за втори път.- усмихнах се аз
"Харесва ми това, че е пряма."- казах си аз. В това момиче имаше нещо, което едновременно ме дразнеше и забавляваше.
-Ами ти- от колко години си вампир и в кой дом си?
Наистина в Сам имаше нещо спецялно и нямах търпение да узная какво е.

-В Слидерин съм и съм на 727 години. -Усмихнах се, все едно казах нещо съвсем нормално. Седнах на брега, почти до водата на езерото. Обърнах поглед към момичето, което ме гледаше.. знам ли.. изненадано?
-Вярно е, не всеки ден се вижда 700 годишен вампир. -Засмях се и се усмихнах мило за пръв път от доста време, но веднага след това лицето ми пак стана безизразно.

-Повярвай ми, виждла съм какво ли не. -усмихнах се аз- При последното си пътуване до Египет, разгневих един бог и трябваше да бягам чак до Северния пояс.
Не знам защо, но дори не се замислих какво да кажа.
-Ами ти какво приключение си имала?

-Ами.. бях човек, умрях.. станах вампир, върнах се вкъщи и намерих родителите ми избити.. После аз избих почти цял град. След това ме преследваха, след това аз преследвах, после пак ме преследваха и така до днес. -Казах с равен тон. -А да, убих момчето което май обичах, защото то искаше да ме убие. -Засмях се на последното и продължих да гледам напред.
-Как попадна тук? -Попитах, сменайки темата.

-След като завърших, започнах да странствам из света и да търся приключение. Гонили са ме богове, демони, върколаци и обикновени хора, но никъде не се почувствах у дома. Преди няколко месеца се замислих и осъзнах, че единственото място, на което съм се чувствала добре и намясто е "Хогуортс". Първо исках да съм учител, но заради външния ми вид, щеше да е по-добре да съм ученичка.- усмихнах се аз.
-Ами теб какво те води насам. Ако някой разбере какво сме, ще си навлечем много проблеми.- казах аз

-Родителите ми бяха магьосници. Преди време получих писмо от Хогуортс. -Казах и погледнах момичето. Усмихнах се леко лукаво.
-Спокойно никой няма да разбере. -Казах уверено на вампирката. -А и да разбере, какво ще направят? Така или иначе ще им е трудно да ни убият, ние не сме обикновенни ученици.
Взех едно камъче и го хвърлих във водата, а то образува цяла "бомба" след себе си.

-Предимствата да си необикновен ученик.- усмихнах се аз и се загледах във езерото.
-Толкова много години, а сякаш нищо не се е променило, освен мен.- казах аз със носталгия.- Последния път, когато бях тук едва контролирах жаждата си, а сега дори забравям за нея.
Погледнах луната- след няколко дни щеше да има пълнолуние.
-След няколко дни тук нама да е безопасно за нас.- казах аз и посочих луната.

-За теб може би.. Научила съм се как да се справям с големите кученца. -Отвърнах, поглеждайки небето и луната. -Но и ти си в безопасност, ако си край мен.
Да, бях се научила как да се справям, след като именно момчето което може би обичах бе върколак. Както и да е, това бе затворена страница и аз трябваше да не мисля за това повече.

-За толкова много години единственото което научих е, че нищичко не знам.- усмихнах се
Това бе истина. След толкова много време имах толкова много да уча.
От замъка се разнесоха сенки и реших, че е време да се пребирам.
-По-добре да се връщаме, за да не ни накажат- усмихнах се аз
Наистина беше смешно някакъв седемнадесет годишен сополанко да ти нарежда.

Изправих се и кимнах.
-Да вървим. -Казах, гледайки сенките. Бавно закрачих напред, без да чакам момичето, защото знаех, че можеше бързо да ме настигне.
Усещах вятъра, как раздухваше косите ми, а кожата ми изглеждаше почти седем пъти по-бледа.
Приличах на дух от колкото на ученичка. Засмях се на мисълта си и продължих да крача напред.

Реших да се порозходя малко.Седнах при езерозо.Чух някакви стъпки.Обънах се да видя кой е.И тогава видях двойничкака си станах бързо и казах:
- Защо си тук!!
погледнах я с сериозен поглед.

Реших отново да отида до езерото и да си пропомня старите времена.
"Наистина ми се иска отново да бях човек."- казах си аз
Когато стигнах до езерото видях една жена, която бе мое пълно копие.
-Защо си тук?!!- попита тя с неприкрита злоба
-Коя си ти и защо си приличаме?- беше единственото, която успях да кажа.

Знаех името й.Погледнах я с лицемирие и казах:
- Значи ти си Алекс!?
- Та така май си имаме жертва.
казах аз.

-Откъде знаеш името ми?- попитах аз изненадано
Не ме беше страх от нея, макар да беше вампир. Имах доста опит с тях и знаех как да я победя. В джоба си усетих върбинката, която винаги носех със себе си.
Тя пристъпи напред и аз се подготвих да се защитавам, ако трябва.
-Нямам представа коя си, но не се меси в живота ми.- казах аз заплашително.

- Хаха.. малкото момиченце ме заплашва!
Засмях се.
- Нямаш си и напредстава коя съм!!
- Не ме заплашвай момиченце!!Играеш си с оганя!!
Знаех,че носи върбинка в джоба си.И я погледнах подигравателно.

-Може да не знам коя си, но знам как да се защитавам, затова не ме заплашвай.- казах аз, но уцетих, че гласът ми потрепва. Двойничката ми се засмя.
Започхах да прехвърлям причините, поради които си приличаме и изведнъж всичко ми се изясни.
-Двойник?- прошепнах аз.

- Много добре!!
Погледнах я.
- 2.2 = 4
- Пишете на момичето 6-тица
Засмях се

"Не мога да повярвам колко е надменна!"-казах си аз
-Но щом сме двойнички, трябва да имаме кръвна връзка. А аз нямам деца. На колко години си?- попитах аз и се приближих
Щях да стигна до края на тази история, каквото и да ми струваше това.

- 19
Казах аз.
- Защо питаш??
Погледнах я озлобено

За пръв път аз се засмях.
-Знам, че си вампир и те питам за истинските ти години.
Трябваше да я накарам да каже истината и това означаваше да я изкарам извън релси.
Тя не изглеждаше много доволна.